Наричайте ме мистър Гато, моля. Преди трийсет години, като нямах какво друго да правя, хванах се да учителствам. В дипломата ми пише, че съм преподавател по английски и литература, ала не с това се занимавам. Аз изобщо не преподавам английски; преподавам училище – и печеля награди.
Тази работа означава най-различни неща на различни места, ала седем урока се повтарят навсякъде между Харлем и Холивуд. Те съставят националната образователна програма, за която плащате по невъобразимо много начини, тъй че най-добре да сте наясно какво точно съдържа. Както искате, тъй го тълкувайте, но повярвайте ми – не влагам в думите си и капка ирония. На това уча децата; на това ми заплащате да ги уча. Преценете сами.
Урок първи: объркване
Преди два дни получих писмо от Дюбоа, щата Индиана. Дама на име Кейти ми бе писала следното.
‛Кои големи идеи са важни за малките деца? Според мен най-значима е идеята, че познанието не е идиосинкратично – че уроците следват своя вътрешна логика, не са просто порой, който трябва да попиваш безпомощно. Важното е да разбираш, да усещаш системата‛.
Кейти се заблуждава. Първият ми урок е ‛Объркване‛. Всичко, което преподавам, е извадено от контекста си. Уча ги на всеобща несвързаност. Уча на разпокъсаност. Преподавам им твърде много неща: орбитите на планетите, теоремите за големи числа, робството, прилагателни, танцови стъпки, архитектурно чертане, физкултура и хорово пеене; учим ги как се водят събрания или как се посрещат неочаквани гости; учим ги на противопожарна безопасност и на езици за компютърно програмиране, на родителски срещи, клас-квалификации и промени в програмата, на напътствия от непознати, които друг път няма да видят; на стандартизирани тестове и невиждана възрастова сегрегация.... Каква връзка изобщо съществува между тези неща?
Дори в най-добрите училища по-внимателно вглеждане в последователността от учебни програми разкрива пълна липса на логика и куп вътрешни противоречия. Слава богу, децата не умеят да изразят паниката и гнева си пред постоянните нарушения на естествения порядък и последователност; нарушения, които им биват натрапвани като качествено образование. Според логиката на институцията е по-препоръчително да завършат училище с пълен набор от изкуствена терминология, взета от икономиката, социологията, естествените науки и прочие, вместо с истински ентусиазъм. Ала качественото образование означава да научиш нещо в дълбочина. У децата се всява объркване – твърде много непознати възрастни, всеки от които работи сам и поддържа слаба връзка с останалите, като най-често претендира за несъществуваща компетентност.
Смисъл, не разпокъсани факти търсят всички нормални човеци, а пък образованието е система от кодове за преобразуването на суровата информация в смисъл. Тази многовековна жажда за смисъл е добре скрита зад изкърпеното одеяло на училищната програма и зад манията да трупаме факти или теории. В долните класове това по-трудно се вижда, тъй като йерархията на училищния опит сякаш е по-понятна, тъй като добродушната проста връзка между ‛да направим ‛А‛ и ‛да опитаме ‛Б‛ още може да мине за изпълнена с някакъв смисъл, а пък и клиентелата още не е усетила колко малко значение се отдава на играта и въображението.
Помислете си за великата последователност на природата – как прохождаме, как проговаряме; или как светлината се сменя от изгрев до залез; древният алгоритъм на фермера, на ковача или обущаря; или как се приготвя коледно празненство. Всяка част е в пълна хармония с останалите, всяко действие е оправдано и свързано с миналото и бъдещето. Но в училище не е така, нито в рамките на конкретен клас, нито в рамките на програмата като цяло. Алгоритъмът от занятия е безумен. В него няма особена логика -поне нищо, което да издържа анализ. Много малко учители биха дръзнали да дадат на децата инструментите, чрез които могат да критикуват собствените им догми или тези на училището; всичко трябва да се усвоява и точка. Училищните предмети трябва да се заучат – стига да е изобщо възможно – така, както децата са назубряли катехизиса или трийсет и деветте постулата на англиканската църква.
Преподавам всеобща несвързаност; нескончаема фрагментарност, опакото на смисъла; работата ми прилича повече на снаждане на телевизионна програма, отколкото на съставяне на логичен план. В един свят, където домът става мираж, тъй като и двамата родители са на работа, а тя често се сменя, както впрочем нерядко сменяме и адреса си, или хранят твърде много амбиции, или някаква друга причина е направила всички прекалено смутени, за да поддържат семейни отношения, аз уча децата да приемат объркването като своя съдба. Това е първият урок, който им преподавам.
Урок втори: Всеки трябва да си знае класа
Вторият ми урок се отнася до класите. Уча своите питомци, че човек трябва да си стои в своя клас (или класа). Не знам кой решава на кого къде му е мястото, но това не е моя работа. Децата са номерирани, тъй че ако някое се измъкне, да го върнат в съответния клас. С годините начините, по които училищата номерират децата, се множат драматично, докато най-накрая трудно можеш да видиш лицата под цифрите. Номерирането на децата е мащабно и доходно начинание, въпреки че целта му си остава неясна. Не разбирам защо родителите безропотно ни оставят да правим това с децата им.
Във всеки случай не е моя работа. Аз съм длъжен да ги убедя колко хубаво е да те сложат в пакет с други деца с номера като твоето. Или най-малкото да им кажа, че са длъжни да го изтърпят. Ако си свърша добре работата, за децата би било немислимо да са някъде другаде, тъй като аз ще съм ги научил да изпитват боязън и завист към по-горните класове и да хранят презрение към по-глупавите от тях. С тази ефикасна дисциплина класът на практика се самоорганизира в стегнат строй. Това е смисълът от всяко фалшиво съревнование, каквото е и училището. Човек се научава да си знае мястото.
Въпреки общата схема, според която деветдесет и девет процента от децата ще останат завинаги в своя клас, аз правя демонстративни усилия да избутам децата към по-добър успех, като намеквам за евентуалното прехвърляне в друг клас като награда. Честичко им подмятам, че един ден работодателите ще ги наемат въз основа на училищния им успех, въпреки че собственият ми опит сочи, че работодателите са (с право) безразлични към подобни неща. Никога не ги лъжа в очите, но с годините съм разбрал, че истината и преподаването са по своята същност несъпоставими, както е казал Сократ преди хиляди години. Номерираните класове учат децата, че всеки си има място в пирамидата и няма как да се измъкне оттам без някакъв фокус с числата. Не владееш ли нещо такова, стой където те сложат.
Урок трети: Безразличие
Третия ми урок е безразличието. Уча децата да не се палят по нищо, само да се преструват на заинтересовани. Методите ми са подмолни. Изисквам от тях да се вживяват в уроците ми, да подскачат нетърпеливо от местата си, да се съревновават помежду си за моето одобрение. Толкова е трогателно; всички се впечатляват, даже аз. Ако съм в добра форма, гледам да си планирам уроците тъй, че да предизвикам този привиден ентусиазъм. Но когато удари звънецът, аз държа да зарежат всичките си занимания и да се придвижат към поредния кабинет. Да се палят и да се гасят като ключа на лампата. Нищо важно не е било довършвано в моите часове или в нечии други - поне доколкото ми е известно. Учениците не получават никакъв цялостен опит – освен евентуално ‛на вноски‛.
Звънецът ни учи, че никоя работа не си струва да бъде довършена, тъй че защо въобще да ни пука за нещо? След години дрънчене само най-издръжливите няма да са готови за света, който вече не може да предложи никаква смислена работа. Звънците са скритата логика на прекараното в училище време; тази логика е непреклонна. Те рушат миналото и бъдещето, като уеднаквяват всички времеви отрязъци, също както на картата всички планини и реки си приличат, въпреки че в действителност не е така. Звънците заразяват с безразличие всяко едно начинание.
Урок четвърти: Емоционална зависимост
Четвъртият ми урок е по емоционална зависимост. Чрез звездички и червени отметки, чрез усмихнати и намръщени личица, чрез награди, отличия или слаби оценки аз уча децата да подчиняват волята си на предопределената йерархична стълбица. Правата могат да се дават или отнемат от всяка власт без право на обжалване, защото в училището няма права – няма го даже правото на свободна реч, постановено от Върховния съд - освен ако училищните власти не заповядат обратното. В качеството си на учител аз се намесвам в много лични решения, ратифицирам онези, които ми се струват правомерни, и дисциплинирам поведението, което се изплъзва от моя контрол. Децата и тийнейджърите непрекъснато се опитват да проявяват индивидуалност, тъй че моите наказания биват чести и тежки. Индивидуалността противоречи на класовата теория и подрива системите за класификация.
Ето някои често срещани начини за проява на индивидуалност: децата се измъкват, за да останат насаме в тоалетните под претекст, че им се пишка, или пък си открадват някой миг в коридорите – ужким искат да пият вода. Знам, че не е така, но все пак ги оставям да ме ‛измамят‛, защото така те зависят от моето благоволение. Понякога свободната воля се явява пред мен в групички от деца, които са ядосани, потиснати или щастливи за неща извън моя обсег; в такива случаи не се признават никакви права, само се отменят привилегиите – заложници на доброто държане.
Урок пети: Интелектуална зависимост
Петият ми урок е по интелектуална зависимост. Добрите ученици чакат учителя да им каже кой е най-важният урок; всички трябва да чакаме други, по-образовани хора, да ни кажат какъв е смисълът на живота ни. Всеки по-важен избор се прави от експерти; само аз, преподавателят, мога да определя какво трябва да учат децата – или по-точно казано, определят ги хората, на които плащаме да вземат решенията, които ние после налагаме. Ако ми кажат, че еволюцията е факт, а не теория, аз препредавам каквото са ми наредили и наказвам всички нехранимайковци, неприемащи онова, което съм инструктиран да ги карам да мислят. Тази власт да решавам какво трябва да мислят децата ми помага да отделям безпроблемно добрите от лошите ученици.
Добрите ученици мислят каквото им възложа с минимум съпротива и приемлива демонстрация на ентусиазъм. От милионите стойностни неща за учене аз избирам малкото, за които бихме имали време; или по-точно те се избират от безименните ми работодатели. Изборът е техен, защо да го оспорвам? Любопитството не е важна част от служебните ми задължения; само конформизмът.
Лошите ученици се съпротивляват, разбира се, въпреки че им липсват понятия, за да осмислят с какво точно се борят; опитват се сами да решат какво и кога да учат. Как бихме могли да позволим това и да оцелеем като учители? За щастие има процедури, които пречупват волята им; е, разбира се, става по-трудно, ако детето има порядъчни родители и те му се притекат на помощ; но това се случва все по-рядко въпреки лошата репутация на училищата. Не съм срещал среднозаможни родители, които да вярват, че тяхното дете ходи в лошо училище. Нито един родител за двайсет и шест години преподаване. Това е удивително и навярно най-точно показва какво става със семействата, когато майката и бащата са били добре обучени и сами са научили седемте си урока.
Добрите хора чакат експерта да им нареди какво да правят. Не е преувеличено да кажем, че цялата ни икономика зависи от този урок. Помислете какво щеше да се разпадне, ако децата не бяха научени на зависимост – социалните служби нямаше да оцелеят; те щяха да се изгубят в историческата мъгла, от която са възникнали неотдавна. Психолозите и терапевтите щяха да гледат ужасени как пресъхва потокът от психически инвалиди. Всевъзможните комерсиални развлечения (телевизията в това число) щяха да залинеят, тъй като хората биха си спомнили как да се забавляват сами. Ресторантите, готовите храни и всички други услуги от този вид щяха да се свият значително, ако хората пак започнат да приготвят храната си, вместо да зависят от непознати, които да садят, берат, режат и готвят вместо тях. Голяма част от съвременното правораздаване, медицина и строително инженерство също щяха да залинеят заедно с текстилната и образователната индустрии, ако от училищата не продължи да се излива непресъхващ поток от безпомощни хора.
Не бързайте да гласувате за радикални образователни реформи, ако искате да продължите да получавате заплата. Целият ни живот е устроен в зависимост от покорството на онези, които правят каквото им се нареди, тъй като не умеят сами да решат какво да правят. Това е един от най-важните ми уроци.
Урок шести: Условно самочувствие
Шестият ми урок е условното самочувствие. Ако някога се опитате да вкарате в пътя дете, чиито родители са го убедили, че ще го обичат при всякакви обстоятелства, знаете колко е невъзможно да наложите подчинение на уверения човек. Нашият свят не би удържал дълго на наплив самоуверени хора, затова аз уча децата, че тяхното самочувствие трябва да зависи от оценката на експертите. Учениците постоянно биват съдени и оценявани.
Всеки месец в домовете им се изпраща обстоен отчет, с който се обозначава одобрение или се указва с точност до последния процент колко недоволни трябва да бъдат родителите от децата си. Екологията на ‛доброто‛ образование зависи от препредаденото неодобрение, също както и комерсиалната икономика избуява от същия тор. Въпреки че някои биха се изненадали колко малко време и мисъл влагаме в изготвянето на тези математически отчети, общата тежест на тези привидно обективни документи изгражда профил, който принуждава децата да стигат до определени заключения за самите себе си и за своето бъдеще; заключения, основани на небрежната преценка на чужди за тях хора. Самооценката, ядрото на всяка важна философска система на земята, никога не се взема предвид. Бележниците, оценките и тестовете учат децата, че не трябва да се доверяват на себе си и на своите родители, а да разчитат на критериите на дипломирани служители. Хората имат нужда да чуят колко струват.
Урок седми: Няма къде да се скриеш
Седмият ми урок гласи, че не можеш никъде да се скриеш. Уча децата, че са винаги под наблюдение, че аз или моите колеги непрестанно ги гледаме. За децата няма лично пространство и лично време. Междучасията траят триста секунди, за да се минимализира безразборното сприятеляване. Учениците се насърчават да доносничат един за друг и дори да доносничат за родителите си. Аз, естествено, карам родителите да докладват за всички своеволия на децата си. Семейство, което е научено само себе си да клевети, надали ще крие някакви опасни тайни.
Възлагам им допълнителни занимания под формата на ‛домашна работа‛, тъй че ефектът на постоянното наблюдение, ако не и самото то, да се прехвърли и у дома им, където в противен случай детето би могло да използва свободното си време, за да научи нещо нерегламентирано от бащата или майката, като експериментира или като помага на някой мъдър човек от квартала. Липсата на лоялност към образованието е дявол, който само чака да намери работа на празните ръце.
Постоянното наблюдение и липсата на частно пространство означават, че на никого не може да се има доверие, че не е позволено да се усамотиш. Наблюдението е древен императив, подкрепян от влиятелни автори; основните му положения са описани в ‛Републиката‛, в ‛Божият град‛, в ‛Наставление за християнската вяра‛, ‛Новата Атлантида‛, в ‛Левиатан‛ и ред други съчинения. Всички тези мъже без потомство са достигнали до един и същ извод: децата трябва да бъдат наблюдавани строго, ако искаме да ги държим под здрав централизиран контрол. Ако не ги държим под строй, децата могат да тръгнат след друг барабанчик.
***
Най-големият триумф на задължителния правителствен монопол върху масовото образование се състои в това, че дори сред най-добрите ми колеги или сред най-добрите родители малцина могат да си представят различен подход. ‛Децата трябва да знаят да четат и да пишат, нали?‛ ‛Трябва да знаят да събират и изваждат, нали?‛ ‛Трябва да се научат да изпълняват заповеди, ако искат да се задържат на някаква работа‛.
Само преди няколко поколения картината в Съединените щати е била коренно различна. Оригиналността и разнообразието са се срещали често, липсата на уравниловка ни превърнала в чудото на света, границите между класите се пресичали сравнително лесно, гражданите били изумително уверени, изобретателни, можещи да се справят сами с много неща, мислещи с главите си. Ние, американците, сме били нещо специално – сами по себе си, без правителството да си пъха носа в живота ни, без различни институции и обществени дружества да ни казват какво да мислим и чувстваме. Били сме нещо специално като личности, като американци.
Ала малко преди Гражданската война обществото ни вече е било като цяло под централен контрол, а такова общество се поддържа чрез задължително образование, върху което монопол има държавата. Преди това образованието не се смятало за особено важно. Имало образование, ала не твърде много – само толкова, колкото искал всеки отделен човек. Хората и без него се научавали да четат, пишат и смятат, а според някои изследвания грамотността по времето на Революцията била (поне за свободните хора по източното крайбрежие) почти повсеместна. ‛Здравият разум‛ на Томас Пейн се продал в тираж от 600 000 екземпляра при население 3 000 000, от които 20% били роби, а 50% - закрепостени с договор емигранти.
Нима заселниците са били гении? Не, истината е, че четенето, писането и смятането могат да се преподадат за стотина часа, стига хората да желаят да ги усвоят. Номерът е да изчакаш някой да го поиска и да действаш бързо, докато не му е минало желанието. Милиони хора се научават сами, не е толкова трудно. Вземете някой учебник по математика или реторика за пети клас от 1850 г. и ще видите, че в наши дни тези текстове биха минали за колежанско ниво. Нестихващият вой за усвояването на ‛основни умения‛ е димна завеса, зад която училищата изземват времето на децата за дванайсет години и им преподават седемте урока, които току-що ви описах.
Все по-централизираното от навечерието на Гражданската война насам общество се проявява в живота ни, в дрехите и в храната, в знаците по магистралите между двете крайбрежия; всичко това е резултат от този контрол. Мисля също така, че епидемиите от наркотици, самоубийства, разводи, насилие и жестокост за втвърдяването на класите в касти са следствие от дехуманизацията на нашия живот, от отслабващата значимост на личността, семейството и общността – отслабване, което се дължи на засиления държавен контрол. Характерът на големите задължителни институции не може да бъде друг; те искат от нас все повече и повече, докато не ни остане нищо за даване. Училището отнема от децата ни възможността да играят активна роля в обществения живот – всъщност то разрушава общностите, като прехвърля обучението на децата в ръцете на дипломирани експерти и така не допуска да израснат като пълноценни хора. Аристотел твърди, че без активна роля в обществения живот човек не може да се надява да стане здраво човешко същество. Определено е прав. Ако искате нагледен пример, поогледайте се следващия път, когато минете покрай училище или старчески дом.
Построено така, училището е основна поддържаща система за една визия за социално строителство, която обрича повечето хора да бъдат тухлички в една пирамида, която се стеснява към точката на контрол. Училището е хитрост, която кара този социален ред да изглежда неизбежен, макар че това схващане изменя на принципите на Американската революция. От колониалната ера през периода на Републиката ние почти не сме имали училища – прочетете автобиографията на Бенджамин Франклин като пример за човек, който не си е губил времето в училище – и все пак обещаната демокрация е започвала да се осъществява. Ние загърбихме това обещание, като съживихме древната фараонска мечта на Египет: задължително подчинение за всички. Това е тайната, която Платон неохотно препредава в ‛Републиката‛, когато Главк и Адамант изтръгват от Сократ плана за тотален държавен контрол върху човешкия живот – планът за поддръжката на едно общество, в което някои хора вземат повече, отколкото им се полага. ‛Ще ви покажа‛, казва Сократ, ‛как да построите такъв нездравословен град, но няма да ви хареса‛. И така е скициран планът за първото училище, в което се преподават тези седем урока.
Съвременният дебат за нуждата от национална образователна програма е безсмислен. Ние вече имаме такава програма и тя се заключава в описаните от мен седем урока. Тази програма предизвиква физическа, морална и интелектуална парализа и никакъв подбор на съдържанието не може да обезсили страшните й последици. Настоящата образователна истерия около спада на училищната успеваемост пропуска най-важното. Училищата преподават точно каквото се иска от тях – и го правят добре: учат ни да бъдем добри египтяни и да знаем мястото си в пирамидата.
***
Нищо от това не е неизбежно. Всичко може да се промени. Можем да избираме как да възпитаваме децата; няма един-единствен верен отговор. Щяхме да го забележим, ако можехме да разрушим властната илюзия на пирамидите. Никакво международно състезание на живот и смърт не заплашва съществуването ни като нация, колкото и да ни е трудно дори да си помислим това, камо ли да му повярваме под канонадата от митове, с които ни обстрелват медиите. Във всички важни отношения, дори откъм природна енергия, нашата нация е самодостатъчна. Съзнавам, че тази идея противоречи на модните схващания на политикономистите, но обсъжданата от тях ‛дълбока трансформация‛ на националното ни стопанство не е нито неизбежна, нито необратима. Глобалната икономика не отговаря на обществената нужда от значима работа, достъпни жилища, смислено образование, адекватни медицински грижи, чиста природа, честно и отговорно управление, социално и културно обновление или елементарна справедливост. Всички глобални амбиции се базират на една дефиниция за производителността и добрия начин на живот, които са толкова откъснати от обикновената човешка действителност, че аз съм убеден в тяхната погрешност. Смятам, че повечето хора биха се съгласили с мен, ако можеха да си представят някаква алтернатива. Бихме могли да я видим, ако се върнем към философията, която търси смисъла там, където той може да бъде намерен – в семейството, в приятелите, в смяната на сезоните, в природата, в простите церемонии и ритуали, в любопитството, щедростта, съпричастието, в желанието да бъдеш полезен, в здравословната доза независимост и лично пространство, във всички безплатни или не особено скъпи неща, от които се състоят истинските семейства, истинските приятелства и истинските общности – тогава бихме били толкова самодостатъчни, че няма дори да се нуждаем от материалната ‛достатъчност‛, за която глобалните ни ‛експерти‛ толкова настояват да се притесняваме.
Как са възникнали тези ужасни места, тези ‛училища‛? Неофициалното обучение винаги е било с нас под различни форми като общо взето полезен придатък към процеса на израстване. Но ‛съвременното образование‛ е страничен продукт на двете ‛червени заплахи‛ от 1848-а и 1919-а, когато силни заинтересовани страни са се боели от брожения сред собствените си бедни работници. Всеобщото образование се дължи и на факта, че старите американски семейства са били отвратени от местните култури на келтските, славянските и италианските емигранти от 40-те години на XVIII век и са ненавиждали католическата религия, която те носели със себе си. Третият определящ фактор при създаването на детски затвор със сигурност е била загрижеността на същите тези ‛американци‛ за социалната мобилност на чернокожите в навечерието на Гражданската война.
Погледнете отново седемте урока на училищното образование: объркване, класова позиция, безразличие, емоционална и интелектуална зависимост, условно самочувствие и постоянно наблюдение – всички те идеално подготвят хората от низшите класи да останат завинаги там, завинаги лишени от възможността да открият своите специални способности. С времето това обучение се е отърсило от своята първоначална логика, тоест контрола над бедните. От 20-те години на XX век нарастването на училищната бюрокрация и не тъй видимото разрастване на ордата от индустрии, които печелят от образованието в настоящия му вид, увеличи първоначалния захват на тази институция дотам, че сега в него попадат и децата на средните класи.
Трябва ли да се учудваме, че Сократ бил вбесен от обвинението, че взима пари за своето преподаване? Още тогава философите ясно виждали докъде неизбежно би довела професионализацията на образованието, изземващо учителската функция, която принадлежи на всички в едно здравословно общество.
Нищо чудно, че с уроци като тези, които ден след ден преподавам, ние сме стигнали до истинска национална криза, доста различна от онази, за която тръбят медиите. Младите хора са безразлични към света на възрастните и към бъдещето, безразлични са към почти всичко освен към развлеченията, които им предлагат играчките и насилието. Бедни или богати, пред XXI век учениците не могат да се концентрират върху нищо задълго и слабо разбират миналото и бъдещето. Те са недоверчиви като деца от разтрогнати бракове (защото сме ги разтрогнали от важното родителско внимание); мразейки самотата, те са станали жестоки, материалистични, зависими, пасивни, агресивни и страхливи пред лицето на неочакваното; станали са пристрастени към развлеченията.
Всички периферни тенденции на детството са подхранвани и гротескно подсилвани от образованието, което чрез скрития си учебен план пречи на ефективното личностно развитие. Ако не експлоатираха страха, егоизма и неопитността на децата, нашите училища нямаше да оцелеят въобще, нито бих оцелял аз като дипломиран учител. Никое нормално училище, което би се осмелило да преподаде на децата истинските инструменти на критическото мислене – диалектиката, евристиката и другите методи на свободните умове – не би издържало дълго. Училището се е превърнало в заместител на църквата в нашето общество и също като църквата изисква сляпа вяра в проповядваните от него догми.
Време е да погледнем открито факта, че в по-голямата си част институционалното образование е вредно за децата. Никой не може да издържи седемте урока от учебната програма без последствия, дори и самите преподаватели. Този метод е дълбоко и същностно антиобразователен. Никакви козметични поправки няма да го подобрят. Поради великата ирония на делата човешки широкомащабното преосмисляне на училищното образование би струвало толкова по-малко от похарченото в момента, че заинтересованите страни не могат да си позволят да оставят това да се случи. Трябва да разберете, че преди всичко моят бизнес е проект за създаване на работни места и агенция за отдаване под наем на недвижими имоти. Не можем да си позволим да спестим пари, като намалим мащабите на това предприятие или като разнообразим предлагания продукт – дори за да помогнем на децата си да израснат. Това е железният закон на институционализираното обучение – то е бизнес, който не подлежи нито на нормални счетоводни процедури, нито на рационалния скалпел на конкуренцията.
Отговорът вероятно се крие в някаква форма на свободен пазар в областта на държавното образование, свободен пазар, където семейните училища, малките професионални и религиозни училища, занаятчийските и фермерските училища да са достатъчно многобройни, за да могат да се състезават с държавните. Опитвам се да си представя един свободен пазар в областта на образованието като онзи, който е съществувал у нас до Гражданската война, и в който учениците доброволно са търсели онзи тип обучение, който им е подхождал, дори това да е означавало да се образоват сами; доколкото виждам, това не е навредило на Бенджамин Франклин. Тези опции съществуват сега в миниатюрни мащаби, чудесни реликви от едно силно и жизнено минало, но достъпът до тях изисква находчивост, смелост, късмет или богатство. Почти пълната невъзможност по този път да тръгнат децата от бедни и разбити семейства или от обърканите множества на ръба на градската средна класа означава, че катастрофалният ефект от седемте урока ще продължи да се разраства, освен ако не предприемем смели и решителни действия срещу правителствения монопол върху образованието.
След като прекарах съзнателния си живот в преподаване, аз вярвам, че методът на масовото обучение е единственото му съдържание. Не се лъжете, че добрата учебна програма, доброто оборудване или добрите учители са основни определящи фактори в образованието на детето ви. Всички гореописани отклонения до голяма степен се дължат на това, че тези уроци пречат на децата да намерят време за себе си и за семействата си, за да научат уроците на личната мотивация, постоянството, упованието в собствените сили, смелостта, достойнството, на любовта и на взаимната полезност; а това са основните уроци на живота в семейството и общността.
Преди трийсет години (в началото на 60-те) тези неща можеха да се научат във времето след училище. Ала телевизията погълна повечето от това време, а съчетанието между нея и характерния стрес в домовете с двама работещи родители (или само с един родител) унищожи и семейното време. Децата ни нямат кога да израстат, нито къде да пуснат корени – почвата е твърде плитка и постна.
Нашата култура е на ръба на едно бъдеще, което ще изисква от нас да научим мъдростта на нематериалното съществуване; едно бъдеще, което ще изисква да заплатим оцеляването си, като следваме пътя на естествения и икономичен в материално отношение живот. Неговите уроци не могат да бъдат научени в съвременната версия на училището. Понастоящем училищата представляват дванайсетгодишно затворничество, в което единствената истински усвоена учебна програма са лошите навици. Аз учителствам и получавам награди за работата си. Знам какво говоря.
Тази работа означава най-различни неща на различни места, ала седем урока се повтарят навсякъде между Харлем и Холивуд. Те съставят националната образователна програма, за която плащате по невъобразимо много начини, тъй че най-добре да сте наясно какво точно съдържа. Както искате, тъй го тълкувайте, но повярвайте ми – не влагам в думите си и капка ирония. На това уча децата; на това ми заплащате да ги уча. Преценете сами.
Урок първи: объркване
Преди два дни получих писмо от Дюбоа, щата Индиана. Дама на име Кейти ми бе писала следното.
‛Кои големи идеи са важни за малките деца? Според мен най-значима е идеята, че познанието не е идиосинкратично – че уроците следват своя вътрешна логика, не са просто порой, който трябва да попиваш безпомощно. Важното е да разбираш, да усещаш системата‛.
Кейти се заблуждава. Първият ми урок е ‛Объркване‛. Всичко, което преподавам, е извадено от контекста си. Уча ги на всеобща несвързаност. Уча на разпокъсаност. Преподавам им твърде много неща: орбитите на планетите, теоремите за големи числа, робството, прилагателни, танцови стъпки, архитектурно чертане, физкултура и хорово пеене; учим ги как се водят събрания или как се посрещат неочаквани гости; учим ги на противопожарна безопасност и на езици за компютърно програмиране, на родителски срещи, клас-квалификации и промени в програмата, на напътствия от непознати, които друг път няма да видят; на стандартизирани тестове и невиждана възрастова сегрегация.... Каква връзка изобщо съществува между тези неща?
Дори в най-добрите училища по-внимателно вглеждане в последователността от учебни програми разкрива пълна липса на логика и куп вътрешни противоречия. Слава богу, децата не умеят да изразят паниката и гнева си пред постоянните нарушения на естествения порядък и последователност; нарушения, които им биват натрапвани като качествено образование. Според логиката на институцията е по-препоръчително да завършат училище с пълен набор от изкуствена терминология, взета от икономиката, социологията, естествените науки и прочие, вместо с истински ентусиазъм. Ала качественото образование означава да научиш нещо в дълбочина. У децата се всява объркване – твърде много непознати възрастни, всеки от които работи сам и поддържа слаба връзка с останалите, като най-често претендира за несъществуваща компетентност.
Смисъл, не разпокъсани факти търсят всички нормални човеци, а пък образованието е система от кодове за преобразуването на суровата информация в смисъл. Тази многовековна жажда за смисъл е добре скрита зад изкърпеното одеяло на училищната програма и зад манията да трупаме факти или теории. В долните класове това по-трудно се вижда, тъй като йерархията на училищния опит сякаш е по-понятна, тъй като добродушната проста връзка между ‛да направим ‛А‛ и ‛да опитаме ‛Б‛ още може да мине за изпълнена с някакъв смисъл, а пък и клиентелата още не е усетила колко малко значение се отдава на играта и въображението.
Помислете си за великата последователност на природата – как прохождаме, как проговаряме; или как светлината се сменя от изгрев до залез; древният алгоритъм на фермера, на ковача или обущаря; или как се приготвя коледно празненство. Всяка част е в пълна хармония с останалите, всяко действие е оправдано и свързано с миналото и бъдещето. Но в училище не е така, нито в рамките на конкретен клас, нито в рамките на програмата като цяло. Алгоритъмът от занятия е безумен. В него няма особена логика -поне нищо, което да издържа анализ. Много малко учители биха дръзнали да дадат на децата инструментите, чрез които могат да критикуват собствените им догми или тези на училището; всичко трябва да се усвоява и точка. Училищните предмети трябва да се заучат – стига да е изобщо възможно – така, както децата са назубряли катехизиса или трийсет и деветте постулата на англиканската църква.
Преподавам всеобща несвързаност; нескончаема фрагментарност, опакото на смисъла; работата ми прилича повече на снаждане на телевизионна програма, отколкото на съставяне на логичен план. В един свят, където домът става мираж, тъй като и двамата родители са на работа, а тя често се сменя, както впрочем нерядко сменяме и адреса си, или хранят твърде много амбиции, или някаква друга причина е направила всички прекалено смутени, за да поддържат семейни отношения, аз уча децата да приемат объркването като своя съдба. Това е първият урок, който им преподавам.
Урок втори: Всеки трябва да си знае класа
Вторият ми урок се отнася до класите. Уча своите питомци, че човек трябва да си стои в своя клас (или класа). Не знам кой решава на кого къде му е мястото, но това не е моя работа. Децата са номерирани, тъй че ако някое се измъкне, да го върнат в съответния клас. С годините начините, по които училищата номерират децата, се множат драматично, докато най-накрая трудно можеш да видиш лицата под цифрите. Номерирането на децата е мащабно и доходно начинание, въпреки че целта му си остава неясна. Не разбирам защо родителите безропотно ни оставят да правим това с децата им.
Във всеки случай не е моя работа. Аз съм длъжен да ги убедя колко хубаво е да те сложат в пакет с други деца с номера като твоето. Или най-малкото да им кажа, че са длъжни да го изтърпят. Ако си свърша добре работата, за децата би било немислимо да са някъде другаде, тъй като аз ще съм ги научил да изпитват боязън и завист към по-горните класове и да хранят презрение към по-глупавите от тях. С тази ефикасна дисциплина класът на практика се самоорганизира в стегнат строй. Това е смисълът от всяко фалшиво съревнование, каквото е и училището. Човек се научава да си знае мястото.
Въпреки общата схема, според която деветдесет и девет процента от децата ще останат завинаги в своя клас, аз правя демонстративни усилия да избутам децата към по-добър успех, като намеквам за евентуалното прехвърляне в друг клас като награда. Честичко им подмятам, че един ден работодателите ще ги наемат въз основа на училищния им успех, въпреки че собственият ми опит сочи, че работодателите са (с право) безразлични към подобни неща. Никога не ги лъжа в очите, но с годините съм разбрал, че истината и преподаването са по своята същност несъпоставими, както е казал Сократ преди хиляди години. Номерираните класове учат децата, че всеки си има място в пирамидата и няма как да се измъкне оттам без някакъв фокус с числата. Не владееш ли нещо такова, стой където те сложат.
Урок трети: Безразличие
Третия ми урок е безразличието. Уча децата да не се палят по нищо, само да се преструват на заинтересовани. Методите ми са подмолни. Изисквам от тях да се вживяват в уроците ми, да подскачат нетърпеливо от местата си, да се съревновават помежду си за моето одобрение. Толкова е трогателно; всички се впечатляват, даже аз. Ако съм в добра форма, гледам да си планирам уроците тъй, че да предизвикам този привиден ентусиазъм. Но когато удари звънецът, аз държа да зарежат всичките си занимания и да се придвижат към поредния кабинет. Да се палят и да се гасят като ключа на лампата. Нищо важно не е било довършвано в моите часове или в нечии други - поне доколкото ми е известно. Учениците не получават никакъв цялостен опит – освен евентуално ‛на вноски‛.
Звънецът ни учи, че никоя работа не си струва да бъде довършена, тъй че защо въобще да ни пука за нещо? След години дрънчене само най-издръжливите няма да са готови за света, който вече не може да предложи никаква смислена работа. Звънците са скритата логика на прекараното в училище време; тази логика е непреклонна. Те рушат миналото и бъдещето, като уеднаквяват всички времеви отрязъци, също както на картата всички планини и реки си приличат, въпреки че в действителност не е така. Звънците заразяват с безразличие всяко едно начинание.
Урок четвърти: Емоционална зависимост
Четвъртият ми урок е по емоционална зависимост. Чрез звездички и червени отметки, чрез усмихнати и намръщени личица, чрез награди, отличия или слаби оценки аз уча децата да подчиняват волята си на предопределената йерархична стълбица. Правата могат да се дават или отнемат от всяка власт без право на обжалване, защото в училището няма права – няма го даже правото на свободна реч, постановено от Върховния съд - освен ако училищните власти не заповядат обратното. В качеството си на учител аз се намесвам в много лични решения, ратифицирам онези, които ми се струват правомерни, и дисциплинирам поведението, което се изплъзва от моя контрол. Децата и тийнейджърите непрекъснато се опитват да проявяват индивидуалност, тъй че моите наказания биват чести и тежки. Индивидуалността противоречи на класовата теория и подрива системите за класификация.
Ето някои често срещани начини за проява на индивидуалност: децата се измъкват, за да останат насаме в тоалетните под претекст, че им се пишка, или пък си открадват някой миг в коридорите – ужким искат да пият вода. Знам, че не е така, но все пак ги оставям да ме ‛измамят‛, защото така те зависят от моето благоволение. Понякога свободната воля се явява пред мен в групички от деца, които са ядосани, потиснати или щастливи за неща извън моя обсег; в такива случаи не се признават никакви права, само се отменят привилегиите – заложници на доброто държане.
Урок пети: Интелектуална зависимост
Петият ми урок е по интелектуална зависимост. Добрите ученици чакат учителя да им каже кой е най-важният урок; всички трябва да чакаме други, по-образовани хора, да ни кажат какъв е смисълът на живота ни. Всеки по-важен избор се прави от експерти; само аз, преподавателят, мога да определя какво трябва да учат децата – или по-точно казано, определят ги хората, на които плащаме да вземат решенията, които ние после налагаме. Ако ми кажат, че еволюцията е факт, а не теория, аз препредавам каквото са ми наредили и наказвам всички нехранимайковци, неприемащи онова, което съм инструктиран да ги карам да мислят. Тази власт да решавам какво трябва да мислят децата ми помага да отделям безпроблемно добрите от лошите ученици.
Добрите ученици мислят каквото им възложа с минимум съпротива и приемлива демонстрация на ентусиазъм. От милионите стойностни неща за учене аз избирам малкото, за които бихме имали време; или по-точно те се избират от безименните ми работодатели. Изборът е техен, защо да го оспорвам? Любопитството не е важна част от служебните ми задължения; само конформизмът.
Лошите ученици се съпротивляват, разбира се, въпреки че им липсват понятия, за да осмислят с какво точно се борят; опитват се сами да решат какво и кога да учат. Как бихме могли да позволим това и да оцелеем като учители? За щастие има процедури, които пречупват волята им; е, разбира се, става по-трудно, ако детето има порядъчни родители и те му се притекат на помощ; но това се случва все по-рядко въпреки лошата репутация на училищата. Не съм срещал среднозаможни родители, които да вярват, че тяхното дете ходи в лошо училище. Нито един родител за двайсет и шест години преподаване. Това е удивително и навярно най-точно показва какво става със семействата, когато майката и бащата са били добре обучени и сами са научили седемте си урока.
Добрите хора чакат експерта да им нареди какво да правят. Не е преувеличено да кажем, че цялата ни икономика зависи от този урок. Помислете какво щеше да се разпадне, ако децата не бяха научени на зависимост – социалните служби нямаше да оцелеят; те щяха да се изгубят в историческата мъгла, от която са възникнали неотдавна. Психолозите и терапевтите щяха да гледат ужасени как пресъхва потокът от психически инвалиди. Всевъзможните комерсиални развлечения (телевизията в това число) щяха да залинеят, тъй като хората биха си спомнили как да се забавляват сами. Ресторантите, готовите храни и всички други услуги от този вид щяха да се свият значително, ако хората пак започнат да приготвят храната си, вместо да зависят от непознати, които да садят, берат, режат и готвят вместо тях. Голяма част от съвременното правораздаване, медицина и строително инженерство също щяха да залинеят заедно с текстилната и образователната индустрии, ако от училищата не продължи да се излива непресъхващ поток от безпомощни хора.
Не бързайте да гласувате за радикални образователни реформи, ако искате да продължите да получавате заплата. Целият ни живот е устроен в зависимост от покорството на онези, които правят каквото им се нареди, тъй като не умеят сами да решат какво да правят. Това е един от най-важните ми уроци.
Урок шести: Условно самочувствие
Шестият ми урок е условното самочувствие. Ако някога се опитате да вкарате в пътя дете, чиито родители са го убедили, че ще го обичат при всякакви обстоятелства, знаете колко е невъзможно да наложите подчинение на уверения човек. Нашият свят не би удържал дълго на наплив самоуверени хора, затова аз уча децата, че тяхното самочувствие трябва да зависи от оценката на експертите. Учениците постоянно биват съдени и оценявани.
Всеки месец в домовете им се изпраща обстоен отчет, с който се обозначава одобрение или се указва с точност до последния процент колко недоволни трябва да бъдат родителите от децата си. Екологията на ‛доброто‛ образование зависи от препредаденото неодобрение, също както и комерсиалната икономика избуява от същия тор. Въпреки че някои биха се изненадали колко малко време и мисъл влагаме в изготвянето на тези математически отчети, общата тежест на тези привидно обективни документи изгражда профил, който принуждава децата да стигат до определени заключения за самите себе си и за своето бъдеще; заключения, основани на небрежната преценка на чужди за тях хора. Самооценката, ядрото на всяка важна философска система на земята, никога не се взема предвид. Бележниците, оценките и тестовете учат децата, че не трябва да се доверяват на себе си и на своите родители, а да разчитат на критериите на дипломирани служители. Хората имат нужда да чуят колко струват.
Урок седми: Няма къде да се скриеш
Седмият ми урок гласи, че не можеш никъде да се скриеш. Уча децата, че са винаги под наблюдение, че аз или моите колеги непрестанно ги гледаме. За децата няма лично пространство и лично време. Междучасията траят триста секунди, за да се минимализира безразборното сприятеляване. Учениците се насърчават да доносничат един за друг и дори да доносничат за родителите си. Аз, естествено, карам родителите да докладват за всички своеволия на децата си. Семейство, което е научено само себе си да клевети, надали ще крие някакви опасни тайни.
Възлагам им допълнителни занимания под формата на ‛домашна работа‛, тъй че ефектът на постоянното наблюдение, ако не и самото то, да се прехвърли и у дома им, където в противен случай детето би могло да използва свободното си време, за да научи нещо нерегламентирано от бащата или майката, като експериментира или като помага на някой мъдър човек от квартала. Липсата на лоялност към образованието е дявол, който само чака да намери работа на празните ръце.
Постоянното наблюдение и липсата на частно пространство означават, че на никого не може да се има доверие, че не е позволено да се усамотиш. Наблюдението е древен императив, подкрепян от влиятелни автори; основните му положения са описани в ‛Републиката‛, в ‛Божият град‛, в ‛Наставление за християнската вяра‛, ‛Новата Атлантида‛, в ‛Левиатан‛ и ред други съчинения. Всички тези мъже без потомство са достигнали до един и същ извод: децата трябва да бъдат наблюдавани строго, ако искаме да ги държим под здрав централизиран контрол. Ако не ги държим под строй, децата могат да тръгнат след друг барабанчик.
***
Най-големият триумф на задължителния правителствен монопол върху масовото образование се състои в това, че дори сред най-добрите ми колеги или сред най-добрите родители малцина могат да си представят различен подход. ‛Децата трябва да знаят да четат и да пишат, нали?‛ ‛Трябва да знаят да събират и изваждат, нали?‛ ‛Трябва да се научат да изпълняват заповеди, ако искат да се задържат на някаква работа‛.
Само преди няколко поколения картината в Съединените щати е била коренно различна. Оригиналността и разнообразието са се срещали често, липсата на уравниловка ни превърнала в чудото на света, границите между класите се пресичали сравнително лесно, гражданите били изумително уверени, изобретателни, можещи да се справят сами с много неща, мислещи с главите си. Ние, американците, сме били нещо специално – сами по себе си, без правителството да си пъха носа в живота ни, без различни институции и обществени дружества да ни казват какво да мислим и чувстваме. Били сме нещо специално като личности, като американци.
Ала малко преди Гражданската война обществото ни вече е било като цяло под централен контрол, а такова общество се поддържа чрез задължително образование, върху което монопол има държавата. Преди това образованието не се смятало за особено важно. Имало образование, ала не твърде много – само толкова, колкото искал всеки отделен човек. Хората и без него се научавали да четат, пишат и смятат, а според някои изследвания грамотността по времето на Революцията била (поне за свободните хора по източното крайбрежие) почти повсеместна. ‛Здравият разум‛ на Томас Пейн се продал в тираж от 600 000 екземпляра при население 3 000 000, от които 20% били роби, а 50% - закрепостени с договор емигранти.
Нима заселниците са били гении? Не, истината е, че четенето, писането и смятането могат да се преподадат за стотина часа, стига хората да желаят да ги усвоят. Номерът е да изчакаш някой да го поиска и да действаш бързо, докато не му е минало желанието. Милиони хора се научават сами, не е толкова трудно. Вземете някой учебник по математика или реторика за пети клас от 1850 г. и ще видите, че в наши дни тези текстове биха минали за колежанско ниво. Нестихващият вой за усвояването на ‛основни умения‛ е димна завеса, зад която училищата изземват времето на децата за дванайсет години и им преподават седемте урока, които току-що ви описах.
Все по-централизираното от навечерието на Гражданската война насам общество се проявява в живота ни, в дрехите и в храната, в знаците по магистралите между двете крайбрежия; всичко това е резултат от този контрол. Мисля също така, че епидемиите от наркотици, самоубийства, разводи, насилие и жестокост за втвърдяването на класите в касти са следствие от дехуманизацията на нашия живот, от отслабващата значимост на личността, семейството и общността – отслабване, което се дължи на засиления държавен контрол. Характерът на големите задължителни институции не може да бъде друг; те искат от нас все повече и повече, докато не ни остане нищо за даване. Училището отнема от децата ни възможността да играят активна роля в обществения живот – всъщност то разрушава общностите, като прехвърля обучението на децата в ръцете на дипломирани експерти и така не допуска да израснат като пълноценни хора. Аристотел твърди, че без активна роля в обществения живот човек не може да се надява да стане здраво човешко същество. Определено е прав. Ако искате нагледен пример, поогледайте се следващия път, когато минете покрай училище или старчески дом.
Построено така, училището е основна поддържаща система за една визия за социално строителство, която обрича повечето хора да бъдат тухлички в една пирамида, която се стеснява към точката на контрол. Училището е хитрост, която кара този социален ред да изглежда неизбежен, макар че това схващане изменя на принципите на Американската революция. От колониалната ера през периода на Републиката ние почти не сме имали училища – прочетете автобиографията на Бенджамин Франклин като пример за човек, който не си е губил времето в училище – и все пак обещаната демокрация е започвала да се осъществява. Ние загърбихме това обещание, като съживихме древната фараонска мечта на Египет: задължително подчинение за всички. Това е тайната, която Платон неохотно препредава в ‛Републиката‛, когато Главк и Адамант изтръгват от Сократ плана за тотален държавен контрол върху човешкия живот – планът за поддръжката на едно общество, в което някои хора вземат повече, отколкото им се полага. ‛Ще ви покажа‛, казва Сократ, ‛как да построите такъв нездравословен град, но няма да ви хареса‛. И така е скициран планът за първото училище, в което се преподават тези седем урока.
Съвременният дебат за нуждата от национална образователна програма е безсмислен. Ние вече имаме такава програма и тя се заключава в описаните от мен седем урока. Тази програма предизвиква физическа, морална и интелектуална парализа и никакъв подбор на съдържанието не може да обезсили страшните й последици. Настоящата образователна истерия около спада на училищната успеваемост пропуска най-важното. Училищата преподават точно каквото се иска от тях – и го правят добре: учат ни да бъдем добри египтяни и да знаем мястото си в пирамидата.
***
Нищо от това не е неизбежно. Всичко може да се промени. Можем да избираме как да възпитаваме децата; няма един-единствен верен отговор. Щяхме да го забележим, ако можехме да разрушим властната илюзия на пирамидите. Никакво международно състезание на живот и смърт не заплашва съществуването ни като нация, колкото и да ни е трудно дори да си помислим това, камо ли да му повярваме под канонадата от митове, с които ни обстрелват медиите. Във всички важни отношения, дори откъм природна енергия, нашата нация е самодостатъчна. Съзнавам, че тази идея противоречи на модните схващания на политикономистите, но обсъжданата от тях ‛дълбока трансформация‛ на националното ни стопанство не е нито неизбежна, нито необратима. Глобалната икономика не отговаря на обществената нужда от значима работа, достъпни жилища, смислено образование, адекватни медицински грижи, чиста природа, честно и отговорно управление, социално и културно обновление или елементарна справедливост. Всички глобални амбиции се базират на една дефиниция за производителността и добрия начин на живот, които са толкова откъснати от обикновената човешка действителност, че аз съм убеден в тяхната погрешност. Смятам, че повечето хора биха се съгласили с мен, ако можеха да си представят някаква алтернатива. Бихме могли да я видим, ако се върнем към философията, която търси смисъла там, където той може да бъде намерен – в семейството, в приятелите, в смяната на сезоните, в природата, в простите церемонии и ритуали, в любопитството, щедростта, съпричастието, в желанието да бъдеш полезен, в здравословната доза независимост и лично пространство, във всички безплатни или не особено скъпи неща, от които се състоят истинските семейства, истинските приятелства и истинските общности – тогава бихме били толкова самодостатъчни, че няма дори да се нуждаем от материалната ‛достатъчност‛, за която глобалните ни ‛експерти‛ толкова настояват да се притесняваме.
Как са възникнали тези ужасни места, тези ‛училища‛? Неофициалното обучение винаги е било с нас под различни форми като общо взето полезен придатък към процеса на израстване. Но ‛съвременното образование‛ е страничен продукт на двете ‛червени заплахи‛ от 1848-а и 1919-а, когато силни заинтересовани страни са се боели от брожения сред собствените си бедни работници. Всеобщото образование се дължи и на факта, че старите американски семейства са били отвратени от местните култури на келтските, славянските и италианските емигранти от 40-те години на XVIII век и са ненавиждали католическата религия, която те носели със себе си. Третият определящ фактор при създаването на детски затвор със сигурност е била загрижеността на същите тези ‛американци‛ за социалната мобилност на чернокожите в навечерието на Гражданската война.
Погледнете отново седемте урока на училищното образование: объркване, класова позиция, безразличие, емоционална и интелектуална зависимост, условно самочувствие и постоянно наблюдение – всички те идеално подготвят хората от низшите класи да останат завинаги там, завинаги лишени от възможността да открият своите специални способности. С времето това обучение се е отърсило от своята първоначална логика, тоест контрола над бедните. От 20-те години на XX век нарастването на училищната бюрокрация и не тъй видимото разрастване на ордата от индустрии, които печелят от образованието в настоящия му вид, увеличи първоначалния захват на тази институция дотам, че сега в него попадат и децата на средните класи.
Трябва ли да се учудваме, че Сократ бил вбесен от обвинението, че взима пари за своето преподаване? Още тогава философите ясно виждали докъде неизбежно би довела професионализацията на образованието, изземващо учителската функция, която принадлежи на всички в едно здравословно общество.
Нищо чудно, че с уроци като тези, които ден след ден преподавам, ние сме стигнали до истинска национална криза, доста различна от онази, за която тръбят медиите. Младите хора са безразлични към света на възрастните и към бъдещето, безразлични са към почти всичко освен към развлеченията, които им предлагат играчките и насилието. Бедни или богати, пред XXI век учениците не могат да се концентрират върху нищо задълго и слабо разбират миналото и бъдещето. Те са недоверчиви като деца от разтрогнати бракове (защото сме ги разтрогнали от важното родителско внимание); мразейки самотата, те са станали жестоки, материалистични, зависими, пасивни, агресивни и страхливи пред лицето на неочакваното; станали са пристрастени към развлеченията.
Всички периферни тенденции на детството са подхранвани и гротескно подсилвани от образованието, което чрез скрития си учебен план пречи на ефективното личностно развитие. Ако не експлоатираха страха, егоизма и неопитността на децата, нашите училища нямаше да оцелеят въобще, нито бих оцелял аз като дипломиран учител. Никое нормално училище, което би се осмелило да преподаде на децата истинските инструменти на критическото мислене – диалектиката, евристиката и другите методи на свободните умове – не би издържало дълго. Училището се е превърнало в заместител на църквата в нашето общество и също като църквата изисква сляпа вяра в проповядваните от него догми.
Време е да погледнем открито факта, че в по-голямата си част институционалното образование е вредно за децата. Никой не може да издържи седемте урока от учебната програма без последствия, дори и самите преподаватели. Този метод е дълбоко и същностно антиобразователен. Никакви козметични поправки няма да го подобрят. Поради великата ирония на делата човешки широкомащабното преосмисляне на училищното образование би струвало толкова по-малко от похарченото в момента, че заинтересованите страни не могат да си позволят да оставят това да се случи. Трябва да разберете, че преди всичко моят бизнес е проект за създаване на работни места и агенция за отдаване под наем на недвижими имоти. Не можем да си позволим да спестим пари, като намалим мащабите на това предприятие или като разнообразим предлагания продукт – дори за да помогнем на децата си да израснат. Това е железният закон на институционализираното обучение – то е бизнес, който не подлежи нито на нормални счетоводни процедури, нито на рационалния скалпел на конкуренцията.
Отговорът вероятно се крие в някаква форма на свободен пазар в областта на държавното образование, свободен пазар, където семейните училища, малките професионални и религиозни училища, занаятчийските и фермерските училища да са достатъчно многобройни, за да могат да се състезават с държавните. Опитвам се да си представя един свободен пазар в областта на образованието като онзи, който е съществувал у нас до Гражданската война, и в който учениците доброволно са търсели онзи тип обучение, който им е подхождал, дори това да е означавало да се образоват сами; доколкото виждам, това не е навредило на Бенджамин Франклин. Тези опции съществуват сега в миниатюрни мащаби, чудесни реликви от едно силно и жизнено минало, но достъпът до тях изисква находчивост, смелост, късмет или богатство. Почти пълната невъзможност по този път да тръгнат децата от бедни и разбити семейства или от обърканите множества на ръба на градската средна класа означава, че катастрофалният ефект от седемте урока ще продължи да се разраства, освен ако не предприемем смели и решителни действия срещу правителствения монопол върху образованието.
След като прекарах съзнателния си живот в преподаване, аз вярвам, че методът на масовото обучение е единственото му съдържание. Не се лъжете, че добрата учебна програма, доброто оборудване или добрите учители са основни определящи фактори в образованието на детето ви. Всички гореописани отклонения до голяма степен се дължат на това, че тези уроци пречат на децата да намерят време за себе си и за семействата си, за да научат уроците на личната мотивация, постоянството, упованието в собствените сили, смелостта, достойнството, на любовта и на взаимната полезност; а това са основните уроци на живота в семейството и общността.
Преди трийсет години (в началото на 60-те) тези неща можеха да се научат във времето след училище. Ала телевизията погълна повечето от това време, а съчетанието между нея и характерния стрес в домовете с двама работещи родители (или само с един родител) унищожи и семейното време. Децата ни нямат кога да израстат, нито къде да пуснат корени – почвата е твърде плитка и постна.
Нашата култура е на ръба на едно бъдеще, което ще изисква от нас да научим мъдростта на нематериалното съществуване; едно бъдеще, което ще изисква да заплатим оцеляването си, като следваме пътя на естествения и икономичен в материално отношение живот. Неговите уроци не могат да бъдат научени в съвременната версия на училището. Понастоящем училищата представляват дванайсетгодишно затворничество, в което единствената истински усвоена учебна програма са лошите навици. Аз учителствам и получавам награди за работата си. Знам какво говоря.
Джон Тейлър Гато
Джон Тейлър Гато е избран за нюйоркския учител на 1991 година. Публикуваното тук есе е част от книгата му "Dumbing Us Down The Hidden Curriculum of Compulsory Schooling". Повече за автора на http://www.johntaylorgatto.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар