Настоящият текст ще се пита какви са ефектите, която оказва съвременната
медийна среда върху крехкия психичен апарат на детето и върху училищното образование като цяло и литературното образование в частност. Ще се опита да разкрие причините за определени токсични медийни въздействия и да очертае възможности за други – терапевтични – техни употреби. Както ни казва Николас Кар (Кар, 2012), начинът, по който хората днес четат, а и пишат, вече значително е трансформиран от „компютърната екосистема на разсейващите технологии”. Множество проучвания на психолози, невролози, преподаватели и уебдизайнери сочат, че когато сме онлайн, попадаме в среда, насърчаваща повърхностното четене, незадълбоченото и разпиляно мислене и натрупването на откъслечни познания. Интернет излъчва тъкмо типа дразнители – интензивни, интерактивни, пристрастяващи, за които е доказано, че водят до значителна и бърза промяна в мозъчните вериги и функции. Мрежата управлява вниманието ни много по-настойчиво и резултатно ,отколкото традиционните аналогови медии. Тя ангажира почти всички наши сетива, осигурявайки и високоскоростна система за изпращане на отговори и награди, или, както казват психолозите, „положителни подкрепления”. Интерактивността предоставя мощни нови инструменти, с които да откриваме информация, да изразявамесебе си и да общуваме с другите. Но тя ни превръща, по думите на Николас Кар (Кар,2012: 139-140), и в „лабораторни мишки, постоянно натискащи бутони, за да получат миниатюрни хапки социална или интелектуална храна”. Това, което наблюдаваме при подрастващите, е именно изключителната зависимост, която проявяват спрямо свързаността си с мрежата. За тях именно важи констатацията, че в съвременността съществуват три вида смърт – мозъчна, сърдечна и тази да си off line.
Изследователите откриват, че когато хората четат уебстраници, те имат по-
различен модел на мозъчна активност, отколкото, когато четат книга. Четящите книги
развиват активност в областите, свързани с езика, паметта и визуалната обработка, като не се отчита дейност в префронталните области, отговарящи за вземането на решения и
разрешаването на задачи. За разлика от тях интернет потребителите показват широка
активност във всички мозъчни области. Сърфирането и нелинейното четене изглежда
упражняват мозъка по начин, подобен на решаването на кръстословици. Широката
активност в мозъка на сърфиращите, когнитивният свръхтовар от обработването на
множество бързи и краткотрайни сетивни стимули, обаче е и причината за затруднението им да се концентрират и да практикуват задълбочено четене. Докато четем онлайн, жертваме всъщност способността, която прави възможно спокойното, бавно, медитативно четене (Кар, 2012:145-148).
От друга страна, когато когнитивният ни товар надвиши способността на ума да
съхранява и обработва постъпващата информация, ние не можем да задържим
информацията в работната си памет и/или да изградим връзка с онази, която се намира в дългосрочната. Способността да учим намалява, а разбирането става повърхностно. И тъй като възможността за концентрация на вниманието също зависи от работната памет, т.е. трябва да помним това, в което се концентрираме, то когнитивният свръхтовар на свой ред допринася за разсеяността ни. Употребата на интернет, предупреждава Николас Кар, може и да упражнява мозъка като решаването на кръстословици, но подобно интензивно упражняване, когато се превръща в основния ни начин на мислене, може сериозно да възпрепятства задълбоченото четене, учене и мислене. Прелистването, сърфирането и нелинейното, еднократно четене се превръща в основния начин на четене днес (Кар, 2012:149). Такова четене, както е ясно, не би могло да подсигури нито пре-предаване на миналия културен опит, нито формиране на дълбоко внимание, каквито училището предполага.
Актуалните изследвания установяват пряка връзка между свръхизлагането на
децата от най-ранна възраст на медийно въздействие и проблемите с дефицита на
внимание. Подобна среда се оказва изключително токсична за развитието на детския
мозък. Синаптогенезата на дете, свръхизлагано на аудиовизуални стимули, се
характеризира с това, че затруднява формирането на дълбокото внимание в по-късна
възраст. От друга страна, съвременният медиен контекст насърчава една друга форма на внимание, определяна от изследователите като хипервнимание, чиято особеност е бързото осцилиране, превключване между различни задачи, между множество потоци на информация, стремящо се към високо ниво на стимулация и притежаващо нисък толеранс към еднообразието. Неговият механизъм се доближава много повече до практиката на превключване на канали, отколкото до рефлексията.
Съвременната медийна среда развива и съвсем различни рецептивни нагласи в
сравнение с тези, свързани с четенето на книги. Ако актът на четене е по принцип
резултат от собствен избор, то при гледането на телевизия например нещата стоят по
съвсем различен начин. Въпреки усещането за всемогъщество и независимост от
боравенето с този високотехнологичен фалос, какъвто е дистанционното, зрителят
разполага всъщност с твърде ограничен избор. От друга страна, ако не харесва книгата,
която чете, човек обичайно я оставя или се насочва към друга, която харесва, докато,
както свидетелстват множество анкети, зрителите често се оказват неспособни да спрат да гледат телевизия, дори и когато не харесват, не одобряват това, което гледат. Т.е.
телевизионният зрител демонстрира подобна на тази на токсикомана зависимост –
осъзнава, че хероинът или алкохолът са вредни за него, но в същото време не може без
тях.
Времето, отделено за четенето, както знаем, е по условие свободно време – време
за удоволствие, но и време за размисъл, каквото е и училището, ако се върнем към
етимологията на думата skhole-свободно време. Времето, прекарано пред телевизора, е
всичко друго освен свободно. Защото целта на аудиовизуалния спектакъл е да улавя,
сграбчва вниманието на индивидите и да го насочва, там където желае, привеждайки ги в състояние на пасивност и на зависимост. Или както признава Патрик Льо Ле, бивш
президент на френската телевизия TF1: „Има много начини да се говори за телевизията.
Но от гледна точка на бизнеса, трябва да сме реалисти. Основната работа на TF1 е да
помогне на Кока-Кола например да продаде своя продукт. За да бъде възприето едно
рекламно послание, е необходимо мозъкът на телевизионния зрител да бъде на
разположение. И нашите емисии са призвани тъкмо да го превърнат в мозък на
разположение, т.е. да го разсеят, да го отпуснат между две рекламни послания. Това, което продаваме на Кока- Кола, е времето на мозъци на разположение. И няма нищо по-трудно от това да се постигне подобно разположение”.
Живеем в стадий на капитализма, който Бернар Стиглер определя като
капитализъм на влеченията, чийто господстващ императив е: „Задоволи своя каприз сега, веднага, незабавно!”. Основната цел на този капитализъм е деструкцията на желанието и регресията до влеченията, които на свой ред биват улавяни, канализирани,
трансформирани и контролирани от маркетинга. По този начин неолибералната
икономика интоксикира способността за инвестиране, за грижа за бъдещето, опирайки се не на желанието за една безкрайна и незавършена сингуларност, а на влечението към
притежанието на един продукт, предназначен да бъде изконсумиран, изчерпан, разрушен.
И тъй като залогът вече не е да се подсигури производството, а продажбата на
продуктите на свръхпроизводството, маркетингът днес се стреми да си осигури контрол
над действията на индивидите, над тяхното мислене и идентичност, подривайки всички
традиционни социални структури и инструменти на знанието, в това число семейството и училището. А вниманието на консуматора се оказва една от най-търсените стоки. Или
,както казва Едуард Бърнейз, един от бащите на „връзки с обществеността” : „Лесно е да се произвежда, трудно е да се продава. Ако искате да убедите една публика, трябва да се обърнете не към съзнанието й, а към нейното несъзнавано. Да уловите вниманието, желанието на консуматора и да го насочите изцяло към стоките, които искате да продадете.”
В това сграбчване, впримчване на вниманието и желанието на индивидите активно
съучастват и културните индустрии, аналоговите и дигиталните медии, превръщайки се, по думите на Стиглер, в психотехнологии. Една от техните основни задачи е да
направляват поведението ни в служба на маркетинга, така че консумеризмът все по-
активно да бъде възприет от всеки един от нас и да се идентифицираме с начина на живот, който неолибералната икономика проповядва.
Спрямо крехкия психичен апарат на детето маркетинговите стратегии се оказват
обаче най-токсични и патогенни. Тъй като изследванията показват, че 43% от покупките в едно средно западноевропейско семейство се поръчват от децата, подрастващитепредставляват и една от най-важните целеви групи на рекламата, като залогът тук е да се предотврати всяка възможност за сублимация, за формиране на желанието и така да се остане във властта на първичните влечения. Онова, което родители и учители се опитват да формират бавно и търпеливо въз основа на наследения културен опит от най-ранна възраст – при условие, че самите те са се превърнали във възрастни, т.е. в индивиди, способни да се репродуцират не само биологично, но и символно, съвременните психотехнологии целенасочено и систематично разрушават. Така семейството и училището, възпитанието и образованието се оказват в една неравна конкуренция с „невидимата ръка” на пазара. За да постигнат своите цели, да уловят детското внимание и да го насочат там, където желаят, маркетингът и рекламата всъщност разрушават една друга форма на внимание – така нареченото дълбоко внимание, което училището най-вече благодарение на обучението в четене и писане традиционно формира. Защото училището е единственото място и време, в което целенасочено се усвоява тъкмо тази форма на
внимание. Вниманието, разполагащо се между паметта и проекта, между удържането и
инвестирането, между ретенциите и протенциите, не е от порядъка на рефлексите, а е
нещо, което се формира и което на свой ред формира. Формирането на вниманието,
настоява Стиглер, има едновременно когнитивни и етични измерения, защото да
проявяваш внимание, означава както да внимаваш, да бъдеш концентриран в час
например, така и да бъдеш внимателен към някого или нещо, да те е грижа за него.
Училището формира това рационално и етическо внимание чрез дисциплини,
конституирани чрез или около писането и четенето. Не съществува училище преди
буквата, преди писмеността, твърди Стиглер, процесите на пре-предаване на знания чрез инициация например, са нещо съвсем различно от образованието. Грамата, буквата, като техника, която се инкорпорира, е първо механика на жеста и затова училището е най-напред дисциплина на тялото. Училищната дисциплина се състои тъкмо в това - да се учиш да останеш седнал в продължение на час или два, като изписваш, чертаеш букви, оставяш следи, да останеш седнал, четейки или слушайки внимателно. За липсата на подобна способност у немалка част от съвременните деца свидетелства все по-разпростиращия се проблем с хиперактивността и разстройството на вниманието. Нашествието на тези деца „болиди”, деца симптоми, неспособни да останат седнали и да се съсредоточат върху нещо за повече от няколко минути, деца, които не познават граници и не могат да контролират импулсите си, е резултат от систематичното въздействие на съвременните психотехнологии върху тях. И ако тук изтъкваме единствено негативните, патогенни измерения на настоящата медийна среда, то това не се дължи нито на някакви технофобски нагласи, нито на пренебрегването на факта, че всяко техническо средство, и не на последно място писмеността, е фармакон, т.е. и лек, и отрова, а единствено на убеждението ни, че образованието днес се нуждае от един тъкмо терапевтичен, фармакологичен подход. Същевременно в ни най-малка степен не поставяме под въпрос потенциала на ИКТ в образованието и в литературното образование в частност, а напротив, сме дълбоко убедени, че в актуалната ситуация нашите деца повече от всякога се нуждаят от образование, което да стимулира една действително критическа и„просветена” употреба на новите медии, единствената, която би могла да съдейства за формирането на digital humanism.
Литература
Кар 2012: Кар, Н. Под повърхността. Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта. София:
ИнфоДАР, 2012.
Stiegler 2006: Stiegler, В. La Telecratie contre la democratie. Poche, 2006.
Stiegler 2012 et al. 2012: В., Stiegler, В. , Kambouchner, D., Meirieu, Ph., Gautier, J., Vergne, G. (). L'Ecole, le
numerique et la societe qui vient. Fayard/Mille et une nuits, 2012.
Stiegler 2008: Stiegler, В. Prendre soin de la jeunesse et des generations. Flammarion, 2008.
За автора: гл. ас. д-р Наталия Христова, Катедра Методика, Факултет по славянски филологии, СУ „Св.
Климент Охридски“. Е-Mail: natalija@abv.bg
